Ти поеше с ръце коня, опнал юзда, 
И брезите се чупеха в бистра вода.

Гледах твойта синя забрадка с копнеж,
и косата, подета от вятъра свеж.

И над пенните струи пожелах в утринта
да откъсна целувка от твойта уста.

Но с лукава усмивка, сред воден въртоп,
опна стремето и препусна в галоп.

Отминаха дни, и в летежа им лек, 
аз видях под прозореца твоя ковчег.

И през плач панахиден, тамян и тъга,
погребалния звук ми звучи и сега.

- Сергей Есенин